Сбогом на Ганчо Савов

Борислав Скочев

Живеем извън живота.
Животът отдавна остана
някъде
в спомените
и градския глъч
зад високите стени
дулата на стражите
бодливата тел
всред мириса на непоносимия
злотворен въздух
злотворни думи
лицемерни украси и лозунги.

Нашият замръзнал живот
се охранява ревниво
и не е позволено
да се смесва с оня
който тече извън нашия хоризонт
единствено под небето
между стените
които са нашият хоризонт.

1984 г.

Това стихотворение е писано в Старозагорския затвор от Ганчо Савов – писател, литератор, преводач, осъден през 1974 г. на 18 години затвор по скалъпени обвинения в шпионаж и идеологическа диверсия, от които изтърпява 11 години.

Ганчо Савов влиза в затвора 44-годишен, излиза от него 55-годишен, а на 23 април 2021 г. си отиде, започнал 91-та си година. Когато чул в съдебната зала кошмарната присъда, той изпитал жесток глад. Така се проявили в онзи момент гневът му от несправедливостта и упоритостта, която нямало да му позволи да се срине през дългите години затвор.

След 11-те години „живот извън живота” Ганчо Савов изживява още един пълноценен живот благодарение на отредените му години, но и на своята позитивност и жизненост. Не съм го виждал унил или оплакващ се. Винаги енергичен, доброжелателен, готов да помогне с каквото може. Удивително скромен и естествен, той с нищо в общуването не подсказваше за преживените репресии, нито за значимото си място в българската култура.

Благодарен съм му не само за многобройните случаи, когато съм получавал информация, съвет или контакт, но и за спокойствието, благородството и ведростта, с които изпълваше разговорите. В съгласие с природата си предпочиташе не да съди хората, а да открива доброто - дори в надзирателите и офицерите от затвора. Единствените безмилостни характеристики от него съм прочел за оперативните работници и следователите от Държавна сигурност заради тяхната безнравственост, цинизъм, лицемерие и чувство на безнаказаност, с които са скалъпвали политическите обвинения срещу невинни хора, за да ги пожертват за собствените си планове. (Напоследък споделяше, че обстоятелствата на някои от показните спец-дела му напомнят методите на собственото му следствие.)

Ганчо Савов написа една безценна книга – „Капан за контри”. Безценна, защото възкресява имената на десетки политически затворници и чрез техните съдби и доверените му разкази и непубликувани текстове, както и въз основа на личния си опит прави анализ на механизма на комунистическата репресия през 70-те и 80-те години. Тази книга би трябвало да е отправна точка на всяко бъдещо изследване на темата и периода. В нея Ганчо Савов оспорва твърдението, че комунистическият режим се либерализирал в последните десетилетия и посочва, че в Старозагорския затвор отрядите с политически затворници от един през 1974 г. станали три към 1984 г. „Капан за контри” описва и живота в затвора, както и продължаващото след излизането от затвора преследване.

Издаването на книгата му беше станало много трудно в края на 90-те години, когато на книжните сергии никнеха като отровни гъби спомените на професионални манипулатори и унищожители на човешки съдби от Държавна сигурност.

Ганчо Савов разпространяваше усърдно и книгите на своите съзатворници, издадени като самиздат и в малки тиражи. Правеше това не само като дълг към паметта, но и с обич към хората, с които е бил в затвора, със съпричастност към трудната им съдба след затвора, а и след падането на комунизма.

Ганчо Савов оставаше верен на солидарността между българи и турци, християни и мюсюлмани, характерна за българските политически затвори. Той свърза Даниела Горчева и мен със съзатворника си Шабан Джимпириев, за да направим серия интервюта с прогонените от Държавна сигурност в Турция действителни лидери на съпротивата срещу смяната на имената.

Уважението и любопитството към другия човек бяха в основата на неговия интерес към южнославянските литератури. Това негово призвание беше станало повод за дългите години затвор, но той не го беше изоставил. То му беше създало безценни приятелства сред големите писатели в страните от бивша Югославия. Някои от тях изброява в юбилейния си сборник „Не падай духом където ти падне”: от Сърбия Десанка Максимович, Велко Петрович, Михайло Лалич, Миодраг Булатович, Милован Джилас, Гроздана Олуич, Владо Булатович, Иван Иванович, от Черна гора Сретен Перович и Йеврем Бъркович, от Хърватия Драгутин Тадиянович, Весна Парун, Густав Кръклец, Владан Десница, Владо Готовац, Дубравка Угрешич, Миро Гавран, Неделко Фабрио, от Босна Изет Сарайлич, Йосип Ости, Анджелко Вулетич, от Словения Едвард Коцбек, Франце Беук, Милко Матичетов, Матей Бор, Цирил Космач, Цирил Злобец, от Македония Божин Павловски, Гане Тодоровски, Матея Матевски, Влада Урошевич, Богомил Гюзел, Миле Неделковски...

Ганчо Савов подготвяше ново, допълнено издание на „Капан за контри”. Смъртта прекъсна тези негови планове и това е сериозна загуба. Аз също не успях да запиша детския му спомен от войната как завръщащи се от Плоещ американски самолети разстреляли с картечница негово приятелче край Търново. Но в един деен и богат живот винаги остава и много недовършено.

Сбогом, приятелю!